История на горещото поцинковане
Горещото поцинковане е метод за нанасяне на цинково покритие върху стоманени повърхности, който осигурява висока устойчивост на корозия и подобрява други свойства на стоманата.
Цинкът е бил използван в комбинация с мед за създаване на сплавта месинг още през 10-ти век пр. н. е. Въпреки това, едва през 1700 г. започват да се откриват приложенията на поцинкованата стомана и желязо.
През 1742 г. френският химик P.J. Melouin публикува документ, в който описва как може да се постигне цинково покритие чрез потапяне на желязо в разтопен цинк. Това откритие се счита за най-ранния документиран предшественик на съвременното горещо поцинковане.
През 1824 г. Сър Хъмфри Дейви провежда експерименти със скоростта на корозия на различни метали, потопени във вода. Той стига до заключението, че закрепването на стоманени или поцинковани плочи към медното дъно на дървените кораби би осигурило по-добра защита от корозия.
Цинковите аноди продължават да се използват, когато дървените корпуси на корабите са заменени от желязо и стомана. През 1829 г. Хенри Палмър от London Dock Company патентова „вдлъбнати или гофрирани метални листове“, които също допринасят за устойчивостта на корозия.
Името „поцинковане“ за първи път е приложено към процес, разработен от Станислас Сорел, френски строителен инженер и химик. През 1836 г. той патентова метод за почистване на стоманата и последващото ѝ покриване с цинк чрез потапяне в разтопен цинк. Сорел нарича този процес „поцинковане“, което бележи началото на модерното горещо поцинковане.
До 1850 г. британската индустрия за поцинковане използва около 10 000 тона цинк годишно, което подчертава значението на този процес за индустриализацията и развитието на строителството.
